Растителните и животински видове, които се срещат само в даден регион или дадена страна, се наричат ендемити. Въпреки скромната си територия от 111 хил. кв. км България е извънредно богата на ендемични растения, които не могат да се видят никъде другаде по света. Регистрираните досега ендемити сред семенните растения (т.е. без водораслите, мъховете, лишеите, папратите и хвощовете) наброяват около 170 вида и към 100 подвида. За сравнение: общият брой на семенните растения, разпространени в България, е около 3500-3700 вида. Два от българските ендемити се смятат за безвъзвратно изчезнали, като опазването на останалото богатство - в съответствие с международните споразумения - е задължение на българската държава.
Освен това в страната са установени и около 200 балкански ендемити, като много от тях са разпространени главно в България или открити първоначално в нея. По тази причина значителна част от тези растения носят в названието си определението "български" или имената на български учени, планини и др.
Това изобилие от ендемити се обяснява с редица фактори, най-важни от които са географското положение на страната (където към местната флора се прибавят и растителни видове, характерни за Централна Европа, Азия и Средиземноморието), разнообразието на климата и особената геоложка история на Балканите. Така например заледяването на полуострова през ледниковата епоха е било значително по-слабо и по-омекотено отколкото в други части на Европа. Именно заради това "меко" геоложко минало тук са се запазили редица растения, които не са оцелели другаде. В този смисъл тези ендемити са уникални и с това, че са реликти, остатъци от отдавна отминали епохи.
(Haberlea rhodopensis)
Сем. Геснериеви - Gesneriaceae
Въпреки че не е пустинен обитател, силиврякът е световен рекордьор по издържане на засуха. Ботаниците са установили, че той може да преживее 31 месеца изсушен в хербарий, след което при овлажняване започва отново да се развива нормално. Ето защо, когато учените от ботаническите градини по света се обръщат към българските си колеги да им изпратят силивряк, те получават не семена, както се постъпва в такива случаи, а хербаризирани растения.
Haberlea rhodopensis е предледников реликт, чиято "възраст" е по всяка вероятност над 2 милиона години! Разпространен някога по цяла Европа, днес той се среща само в Стара планина, Средна гора, Родопите и Тракийската низина. Размножава се вегетативно и чрез семена. Защитен вид.
Силиврякът е красиво цвете, заради което е високо ценен и като декоративно растение. Но колекционерите, които го притежават, далеч не са много. Той расте на туфи - по скални терени, най-вече по пукнатини на скални разкрития, на влажни, предимно сенчести места в дъбовия и буковия пояс (от 250 до 1400 м надморска височина). Удължените му месести листа са събрани в приземна розетка. От тази розетка през април и май израстват по едно или повече стъбла, високи до 15 см, на чийто връх през май-юли разцъфтяват от 1 до 5 бледорозови до виолетови фуниевидни цветове.
Цветето е намерено най-напред в Родопите през 1834 г., а става достояние на науката като нов род през 1835 г. благодарение на заслужилия изследовател на Балканите, унгареца Имре Фривалдски, който му дава името на своя учител - унгарския ботаник Haberle.
По информация във в. "Новинар" от 4 септември 2004 г., Haberlea rhodopensis се изследва от НАСА и руски секретни лаборатории заради своите изключителни качества.
БЛЕСТЯЩО ЛАЛЕ
(Tulipa splendens)
(Tulipa splendens)
Блестящото лале е изключително рядък уникат. То е открито от българския ботаник Димитър Делипавлов през 1976 г. край село Симеоново недалеч от град Ямбол (Югоизточна България), като до момента не е намирано никъде другаде в страната. Нещо повече: през 1979 г. при Симеоново са изброени само около... 20 растения. Включено е като застрашен вид в Червената книга на България /1984/.
Расте из просветлени места в горите на 180 м. надморска височина върху мощни алувиални богати и влажни почви и в обработваеми земи.
Tulipa splendens има кафява подземна луковица. През пролетта от луковицата израства 30-40-сантиметрово стъбло с няколко листа. Лалето цъфти през май с едър червен цвят.
Размножаването му е трудно, тъй като става само чрез семена (дори и в култура не образува дъщерни луковички), а новите растения започват да цъфтят едва на седмата-осмата година.
Предполага се, че блестящото лале някога не е било чак толкова малобройно, като несъзнателното му унищожаване се дължи главно на селскостопанските работи.
В България има още шест вида диви лалета. Четири от тях са български ендемити - Блестящо лале, Родопско лале (Tulipa Rhodopaea Vel., 1922), Урумово лале (Tulipa urumoffii Hayek, 1911), Златисто лале (Tulipa aureolina Delip., 1976), а един - балкански - Хагерово лале (Tulipa hageri Heldr., 1874 /T. thracica Dav., 1915/).
ТЕКИРСКА МИШОРКА
(Gypsophila tekirae)
(Gypsophila tekirae)
Сем. Карамфилови (Caryophyllaceae)
Текирската мишорка е ендемитен вид многогодишно тревисто растение от семейство Карамфилови, разпространен само в България, на територията на област Пазарджик. Расте само на Бесапарските ридове в землищата на селата Огняново, Синитево и Хаджиево. Освен по тези места видът не се среща никъде другаде в света.
Растението е защитен вид. Текирската мишорка е описана и класифицирана през 1929 г. от българския ботаник академик Борис Стефанов. Името на вида текире (tekirae) е производно от старо име на с. Три водици, което се е казвало Текира. Всъщност текирската мишорка не се среща в землището на с. Три водици, но когато растението е било събрано за първи път от проф. Георгиев от околностите на с. Хаджиево, той е посочил името на по-известното тогава, съседно село Текира.
Опасност за вида е унищожаване на местообитанията му при разкриване на кариери, изкуствено залесяване, увеличаване на интензивността на обработване на земята и нахлуването на чуждия инвазивен вид Айлант (Ailanthus altissima).
Цъфти юни-август, най-често юли. Размножава се предимно със семена, но и вегетативно. Заселва се бързо и обхваща твърде масово вторичните местообитания.
Няма коментари:
Публикуване на коментар